Няколко разтопени локви отразяват лъчите на слънцето сякаш си говорят, като си подават слънчеви сигнали. Детски крачета претичват през тях, за да развалят този поток от светлина и да го вплетат в детския си смях.
Същите тези крачета след малко се изкачват там, където слънцето си говори със снега преди да се е превърнал във вода. И точно там, на границата на различните агрегатни състояния на водата, малките крачета обуват обувки за ски и сноуборд.
Там ръцете потъват в бялата приказка и смело опитват от нея. Там небето е по-близо, въздухът по-чист, погледът по-ясен. Там детският глъч трепери по върховете на боровете сякаш ще излети като птица.
За една седмица там горе учениците се радваха на слънцето и се спускаха по Витошките склонове, падаха, ставаха, губеха ръкавици, намираха очила и усещаха онази умора, която дава сила.
Защото там, горе, умората е такава – окриляваща и връщаща същинския живот в тялото.
